Гергьовден е най-големият български пролетен празник, честван в деня на християнския светец Георги – покровител на стадата и овчарите. Практикуваните векове наред обичаи и обреди ни отвеждат в дълбока древност, когато връзката между човека и природата е изключително силна и важна. “Свети Георги лято носи, а свети Димитър зима” – казва народът.
Според традиционните вярвания Гергьовден бележи началото на новата селскостопанска година. Когато всичко се събужда за нов живот и започва великото тайнство на пролетта, у човека отново се ражда надеждата за щедрост на земята, за здраве и берекет, за обич и честити дни. Приготовленията за празника започват с брането на цветя, зеленина, разцъфнали клонки. Млади и стари тръгват към поляните “да си китят китни китки, да си вият вити венци”. Главите на момите, калпаците на момците, кошарите, къщите… – всичко грейва, окичено със зеленина. Неслучайно празникът се нарича Цветен Георги.
Вечерта срещу празника се приготвят обредните хлябове. В ситото, с което се сее брашното, се слага китка от билки. Облечена в празнична премяна, невестата замесва тестото с “мълчана, цветна”, вода и го оставя да втаса, покрито с женска риза – да се раждат повече женски агнета, а нощвите се остъргват със сребърна пара. Обредните хлябове са три вида – за трапезата, за овчарите и кошарата и за раздаване. Украсата е с агнешко кокалче и изобразява овчар, рало, овце. С водата стопанката ръси за здраве къщата, челядта и кошарите. Според народните представи на този ден росата и водата придобиват лековита сила. Моми и невести се търкалят по росните ливади, поливат се с “цветна” вода и се къпят за здраве и плодовитост в изворите и реките. Рано сутринта всички се теглят на кантар и се люлеят на завързани на раззеленени дървета люлки. Срещу празника овчарите отлъчват агнетата от овцете и с изгрева на слънцето ги подкарват със зелена клонка на паша, след което се извършва и първото обредно доене – през сребърен пръстен, във ведро, обвито със зелен венец. От първото издоено мляко се излива в реката, за да тече като водата берекетът. В чест на светеца – покровител се коли първото оагнило се мъжко агне през годината. За ситост, плодородие и богата паша то се захранва със сол, трици и трева. С кръвта бележат челата на децата и праговете на къщата – да не влизат болести. Костите на жертвеното животно се заравят на нивата или в мравуняк, за да се плодят овцете. Празничната общоселска трапеза се прави на “зелено” – на полето, до кошарите, до оброчище на свети Георги. На нея сядат всички –млади, стари, деца. Най-старият стопанин прекадява и благославя – да се множи стоката, да са пълни с жито хамбарите, здраве и берекет да има.
На Гергьовден всеки стопанин обикаля нивите си и бодва в тях разлистено клонче. Този обичай е свързан с легендата за свети Георги, който обхожда посевите и полята, та да завали “дъжд, от който всяка капка жълтица става”.
