От 2001 г. досега в България са били заличени 38 села. От картата на страната ни всяка година изчезва поне по едно . За последните години на прехода пък стотици населени места са останали или без хора или са били изцяло закрити. Тенденцията нараства със застрашителни темпове, като в близките пет години се очаква изтриването от картата на поне още 500 населени места. Само през месец октомври с правителствени решения бяха закрити Мързян и Фабрика от община Златоград, област Смолян. Колкото и парадоксално да звучи най- много села са закрити през 2007 г., годината на присъединяването ни към ЕС.
Българските села се и обезлюдяват главоломно. От всички 5 хил. села 571 са без население или с едноцифрен брой жители. Най- голямо обезлюдяване има в областите Габрово и Велико Търново. В село Равново в Златаришкия балкан са останали осем души.
На фона на всичките негативни статистики трябва да споменем, че за миналата година все пак има и новосъздадени селища. Те са само 2 на брой. Едното от тях е с. Свети Спас, намирайки се в курорт Долна Баня. Другото се намира в в Гоцеделчевско – Попови ливади. По документи там живеят 40 души.
Българското село няма как да се заличи
Процесът на урбанизация и респективно дезурбанизация започва много отдавна в световен мащаб, имайки своите наченки още от средата на по- миналия век . Той се свързва с установяването на различни стопански формули в Европа. В България се появява някъде към 50- те години на 20 век. За съжаление с годините започва да се задълбочава, стигайки до плачевни резултати днес. Все още не можем да намерим лек как да се справим с този проблем за съхраняване на селските райони и селищата в тях. Това коментира пред „Агрозона“ доц. Петър Петров, председател на Българската асоциация за селски и екологичен туризъм. Тази тенденция обаче не може да бъде безкрайна. Няма как толкова много райони просто да изчезнат и населението им да стане 0. 
„Аз имам лични основания да смятам, че в следващите 15- 20 години в страната ще се промъкват бавно, но сигурно, елементи на обратното движение, а именно хората от града ще започнат да предпочитат селата. В много малки елементи това се наблюдава и сега, като е свързано с по- устойчива селскостопанска политика. Хората трябва да се върнат на село, за да се развива земеделието. Въпреки глобалната механизация все пак остават сектори, които се нуждаят от работна ръка. Няма как механизацията да бъде постигната на 100 %, особено при овощарството и зеленчукопроизводството. Селските райони се явяват основно перо в нашия износ на производството. Основната продукция си остават зърнените култури. Надяваме се да успеят усилията в посока диверсификация на селскостопанското производство“, коментира Петров. „Ние имаме и големи възможности по отношение на конкурентоспособността в традиционни отрасли като гроздето (винени сортове) – защото предлагаме страхотно качество на приемливи цени на международния пазар. Има опасност обаче това перо да затихне, тъй като световното производство става все по- евтино“.
Освен земеделието друг главен шанс, който да възроди и да прекрати закриването на селата е развитието на туризма. Трябва да се стартира оживление като се приложат местни, локални модели. Факторите за това са природното и културното наследство. Плашещото обаче е, че фолклорът масово се практикува от възрастни хора, които са единствените пазители на традициите. След тях почти не остава никой, който да ги продължи. Затова и не трябва да се разчита толкова на фолклора. Трябва на равнище общини да се създадат дългосрочни програми и локални стратегии. Необходими са планове, които да преминат от равнище село, след това през общините и накрая да стигнат до националните институции, допълва доцентът.
Движението град – село не е спирало
Ако разгледаме и сложим натрупани всички проблеми на селото, то самият факт, че все още има хора, които живеят там, млади хора, показва колко жилаво е то. То продължава да издържа на натиск и стрес. Можем да кажем, че селото има потенциал да оцелява в криза. Това коментира пред нас Дона Пикард, доктор по социология, главен асистент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Другото оптимистично нещо е, че българинът все още е много привързан към земята, допълва тя. „Той трябва да я пази, поддържа. Хората се чувстват виновни, когато напуснат бащината къща. Чувстват някакво задължение и тези социални фактори са от изключителен плюс. Не трябва да забравяме и природния ресурс, който може да се използва за производство и на хранителни продукти, материали – дървесина и др.“. „Селото няма да изчезне. Все още наблюдаваме наблюдението град- село, което всъщност никога не е спирало. В последните няколко години дори се наблюдава завишена тенденция на завръщане. Най- интересното тук е, че тя е не при хора, чиито корени са започнали от селото, а на такива, които досега са нямали досег с него. Те в даден момент си дават сметка, че животът, който са избрали не ги задоволява и избират да пробват различна алтернатива на градския, стресиран живот“.
Въпреки плюсовете, които изброихме обаче то е необходима и сериозна държавна намеса – трябва да се води една сигурна политика, която да върне населението в селските райони, смята социологът. Реално погледнато малко са нещата, които да те задържат на село. Липсват най- основни услуги – като лекар, училище. Няма как човек в активна възраст да се надява на някакво развитие за себе си и семейството си. Това е и масовият случай. Последните данни от МЗ показват, че цели общини са останали само с по 1 личен лекар. Около 4 хил. жители се лекуват от един човек. Има пък деца, които не са ходили на зъболекар никога през живота си“, допълва Пикард. На тези услуги не трябва да се гледа като разход на държавата, който тя не може да си позволи, защото в дългосрочен план здравето на тези хора ще струва много повече на икономиката.
Георги Узунов
Текстът е публикуван
в декемврийския брой
на сп. „Агрозона“.
Още по темата за занаятите,
българските села,
земеделието и туризма
четете в изданието.
