Автор: Диляна Сувариева
Графичен дизайн: Ивайло Саралийски
В един свят, обграден от високите борове на планината, се кипри малко златно градче – Златоград. Градът на легендарния Делю Войвода, песента за когото се носи из Вселената като послание на земната цивилизация. Град с интересна, многовековна история и богата култура.
Златоград е най- южният град в България, разположен по долината на река Върбица. 
Той се намира в област Смолян и е в близост до границата с Гърция. Близо до града е един от сравнително новите гранично-пропусквателни пунктове между двете държави – ГКПП Златоград-Термес. Градът привлича хиляди туристи със своето гостоприемство, прекрасна природа, комбинирана с традиции и обичаи, невероятна архитектура в старата му част и местните специалитети, които са притегателна сила на Златния град.
Имената
Някогашното име на Златоград било Беловидово. То се свързва с белите, варосани, старовремски къщи и комини. През турското робство Златоград се е наричал Даръдере, което означавало „просено дере“, тъй като по онова време в района са отглеждали просо по високите части на планината. А „дере“ идва от там, че градът бил разположен по дерето на две реки.
След Освобождението градът получава днешното си име – Златоград. Златоградчани твърдят, че златните нишки от тютюна, залежите на олово- цинкова руда, бистрата вода и чистият планински въздух са кръстниците на това населено място, днес.
Уюта на спокойствието
Тук красотата на миналото съвсем не е изчезнала безследно. Тя сякаш позира в темелите на къщите, направени от камък с бели, варосани зидове. Вървейки по кълдаръмените улички със 
занаятчийски дюкяни и музеи, разбираш, че мистиката всъщност е реалност. Потапяш се в застиналата картина от миналото, която всъщност е истина, изпълнена с живот.
Старите къщи са построени преди много години от майстори, дошли от други места. Постройките се отличават с белите си зидове около дворовете, с облите измазани комини и широките външни дъбови врати. До днес в града са направени реставрации на над тридесет сгради, обявени за паметници на културата.
Съхранени традиции и обичаи
Златоград е мястото, където можете да се принесете в атмосферата от преди 100 години. По време на ежегодните „Делюви празници“, които се провеждат в Златоград от 2001г., се представя възстановка на „Един пазарен ден отпреди 100 години“. Всички желаещи се обличат в автентични носии и облекла от градската мода от началото на 20 век. Глашатаи, търговци, вестникопродавачи, бозаджии, чорбаджии са част от персонажите, които оживяват по калдаръмите на Стария град.
Златоград е градът, който се гордее със свой културен календар, чрез който пази и показва обичайте в този край на България. Едни от обичаните празници са: „Сурва“; „Стара Марта“; „Сирни заговезни“; „Пеперуда“ и още много други, с които се открива магията на този район.
Най- голям и посещаван от хиляди туристи и известни лица на страната е Празникът на златоградското чеверме. Той се превръща в традиция на града от 2014 година и се провежда първата събота на месец май. Още от вечерта, преди големият ден, сръчни майстори въртят над 150 чевермета, сред декори пресъздаващи атмосферата на родопски дворове от преди век. Над града се носи изкусителен аромат на печено агне. В 
празничния ден звучат изпълнения на 101 каба гайди, който изпълват душите на хората. Представянето на чевермето, като един от деликатесите на родопската кухня, продължава през целия ден. В деня на празника задължителният дрескод е народната носия.
Кръстата гора над града
И досега се вярва, че Златоград е бил и ще бъде пазен от злини, благодарение на своето разположение в сакралната зона на „Кръстата гора“. Вярата на чудотворната сила на християнския кръст е трайно отразена в Златоград. На четири от най- високите заобикалящи го върхове е имало езически светилища, превърнати по- късно в християнски култови места. Това са параклисите: „Св. Атанас“, „Св. Илия“, „Св. Неделя“ и „Св. Екатерина“. Мислените линии, съединяващи срещуположните върхове образуват своеобразен кръст. Затова местното население нарича цялата зона на кръста „Кръстата гора“.
Има легенда, в която се разказва за параклиса „Св. Атанас“. По време на робството, турската войска обикаляла земите на града и налагали вярата си на местното население. Един ден, когато турците пиели кафе на пазара в Златоград, изневиделица се задала буря. От близкия връх на планината прилетели ято черни птици, спуснали се над тях и започнали да кълват очите им. Всеки от турците останал с по едно око и побягнали ужасени от града. Тази легенда се предава от уста на уста. Тя се свързва със закрилника на града Св. Атанас и през 1924 г. в негова чест е построен параклис.
Тютюнът – златото на този край
В миналото, хората по тези места са сеели и отглеждали ръж, царевица, картофи, фасул, а по- късно и тютюн. От 1915 година тютюнът станал „растителното злато на Златоград“, основният поминък на златоградчани. Местата, където са го отглеждали, били предимно високо в планината. След като се оберат листата се нанизват и се оставят да съхнат на специално направени простори под слънцето. Изсъхналите листа се оставяли на сухо място до зимата, когато се обработвали.
Работата започвала още в три часа сутринта по хладно и продължавала до десет – единадесет преди да запече жаркото слънце. Местните продавали производството си на тютюневия монопол в града. За много поколения златоградчани животът им бил отдаден само на тютюна. Преди да се вдигне границата с Гърция, тютюнът много често се продавал в близките гръцки градове Ксанти и Кавала.
Най-ранната църква в Централните Родопи
„Свето Успение Богородично“ е православна църква, построена по време на Възраждането 
през 1834 година. Това е най-ранната църква в Централните Родопи. Близо половин метър е вкопана в земята. Градежът на църквата е от каменна зидария, подът също е каменен, а таваните са дъсчени. Част от иконите са изцяло нови, а всички други са възрожденски, рисувани най-вероятно през 19 век. С влизането в нея човек слиза с няколко стъпала и остава впечатлен от майсторското изпълнение. На иконостаса има ценни икони, като една от тях е на Захари Зограф. Построяването на църквата станало със специалното разрешение на султана. По това време Султан Махмуд ІІ, съобразявайки се с клаузите на Одринския мирен договор от 1829 г., позволявал възстановяването на стари разрушени християнски храмове. Златоградчани били едни от първите, които се възползвали от това позволение. Изграждането е съпътствано с много трудности. Денем майсторите градили, нощем фанатизирани османлии разрушавали изграденото. През 1834 година след много усилия храмът е завършен. Наречен е „Успение на Пресвета Богородица“. За съжаление до ден днешен не се знае кой е майсторът строител. Според едно предание църквата била построена само за 40 дни и трябвало да отговаря на условието, когато турчин на кон минава покрай църквата да не е по висок от зидовете й.
Статията, публикувана в списанието, може да видите ТУК.
За автора: Диляна Сувариева е стажант в списание и сайт “Агрозона” и същевременно е студент трети курс в УНСС специалност “Журналистика”.
