Интервю на Марта Йонкова, сп. „Агрозона“, ноември 2012 г.
Проф. Лиляна Стамова е завършила висшето си образование и е получила титлата “Доктор на науките” в България. Дълги години е работила в Институт “Марица”, Пловдив. От 1995 г. живее и работи в Калифорния. Специализирала е в САЩ, Франция, Германия, Холандия. Участвала е с доклади в 35 международни конгреса, ръководела е секции и симпозиуми на практика в цял свят. Работила е в престижни научни институти, както и в едни от най-големите и влиятелни в световен мащаб фирми за семена и посадъчен материал. Нейните изследвания и разработки са посветени на откриването на нови, оригинални източници на резистентност към различни болести при доматите. Работата й е международнопризната и служи като основа на редица изследвания, отделно от тези, коитотя продължава да прави и до днес. В своите референции през годините, нейни колеги от цял свят я наричат “световен лидер в селекцията на устойчивост при доматите”, а нейните разработки – “шедьовър на генетическите изследвания”. Има над 180 публикации, много от тях в американски и западноевропейски специализирани издания.
– Проф. Стамова, Вашата кариера е наистина впечатляваща и трудно ще обхванем всичко интересно около Вас в едно интервю. И все пак, работили сте и сте специализирали в цял свят, къде и как започна всичко? Кое и кой Ви запали по науката и растенията? Защо домати?
– Родена съм в Пловдив. Завърших с отличие СОУ “П. К. Яворов” (тогава III-то единно училище). Мои любими предмети бяха математиката, физиката, химията и езиците. Бях влюбена във Франция, френския език и учителката си по френски. Досега пеем с внуците ми песните, които тя внедри в сърцето ми. Кандидатствах в Медицинския институт и във ВИХВП – Пловдив (сега Университет по хранителни технологии). И ето – първото разочарование. На дъската за прием на студенти не видях името си. Бяха написани имена на кандидати с много по-нисък успех, но с предимства по политическа линия, а моето име на отличник го нямаше. На втората година влязох без желание във ВСИ “В. Коларов” (сега Аграрен Университет). Доста плаках. Аз бях градско дете и дори не обичах да сядам на земята, заради мравките. Завърших Института с отличие, като първенец на випуск. И отново неправдата – бях разпределена в затънтеното първомайско село Пилашево, а комсомолските ръководители, някои от тях с двойки през семестрите, останаха в Пловдив. Работих 3 години като агроном, но това не беше за мен, въпреки че трудните условия в село Пилашево изграждаха характера ми. Исках да се занимавам с изследователска работа, с наука. Започнах да кандидатствам в Института за зеленчукови култури “Марица” и във ВСИ „В. Коларов”. И отново се сблъсках със същите проблеми. Имала съм случаи да ме извика професор и да ми каже да не кандидатствам, защото мястото е за еди-кого си!?! Влязох едва на четвъртия конкурс. Той беше за генетика и селекция на домати.
– Какво Ви даде и какво Ви взе нашата страна? Какво ще кажете за работата си в Институт “Марица” в миналото?
– Тук трябва да спомена моя първи подарък от съдбата. Директор на Институт “Марица” и селекционер по доматите, беше проф. Милко Йорданов. Този обществено-партиен функционер и ерудиран, широко скроен учен, имаше признанието на колегите от Изток и Запад и ценеше труда и знанията. Досега поддържам връзка с този вече 90 годишен учен, към когото изпитвам топли чувства на благодарност, затова че пазеше мен, безпартийната, от интригите на посредствеността. Проф. Йорданов уреди първата ми специализация във Вагенинген (Холандия), един от центровете на европейската селскостопанска наука. Бях силно впечатлена от тази прекрасна страна. Запознах се с учени, които и до днес са мои приятели. Силно афектирана, по време на специализацията ми в Холандия, изпратих открита картичка на съпруга ми, в която бях написала: „Господи, колко сме нещастни!”. За онова време (1975 г.), това беше доста опасно – да пишеш, че в капиталистическа Холандия нещата са добри…
Не мога да не отбележа, че годините 1980 – 1990 бяха много успешни за Института. И особено за мен. Съвместно с проф. Йорданов създадохме доста сортове, един от които – „Миляна” беше основен сорт за дълги години. Най-големите успехи бяха в областта на търсенето и откриването на нови геноносители на устойчивост към стопански важни болести, което беше моето поле на действие – брашнеста мана, листна плесен, коренов фузариум, алтернария, Корки Рут, краставична мозайка, бактериален рак, бактериално увяхване. Имахме връзки с известни учени от цял свят – САЩ, Холандия, Франция, Израел, Русия. Те редовно ни посещаваха в Института. Проявяваха огромен интерес към създадените от нас устойчиви линии. Тяхната устойчивост беше потвърдена във Франция, Холандия, Германия и САЩ. Спомням си, че на конгрес в Италия (1987 г.), селекционери от различни страни се нареждаха в редица пред мен да питат за моята линия „Лаурика”, първата в света с устойчивост на брашнеста мана. След това дойдоха демократичните промени и… нещо се обърка. Аз и цялото ми семейство участвахме във всички “сини” митинги. За съжаление обаче, надеждите ни за ново статукво не се оправдаха. По време на промените избуяха псевдодемократи, незаинтересовани от истинските резултати, а съсредоточени единствено върху възможностите за финансови облаги и кариеристичните си амбиции. Работата в Институт “Марица” започна да запада. От него си тръгнаха много личности, допринесли за престижа му.
И все пак мога да кажа, че аз се изградих като научен работник в Институт “Марица”. Винаги ще си спомням с добро годините ми там и винаги ще бъда благодарна на Зизи Коен (съпругата на проф. Йорданов), на 4-те ми асистента и на полските работници, които с всеотдайния си труд допринесоха за добрите резултати от моята работа.
– Имате ли впечатления от работата на института към днешна дата?
– Със съжаление трябва да спомена, че този институт сега не е това, което беше. Промените са много големи и то в отрицателна посока. Информацията ми е, че нямат достатъчно средства. Работата по доматите е едва една пета от това, което аз извеждах, няма посещения на известни учени, а на международните конгреси по доматите няма колеги от Института. Няма и техни публикации в реномирани специализирани издания.
– Какво Ви накара да напуснете трайно родината си? Проблемите у нас или възможност, която видяхте отвъд граница?
– Най-общо нещата, които ме накараха да си тръгна са липсата, през последните години на работата ми в България, на елементарни условия за научна работа; заниженото ниво на изискванията и, не на последно място, липсата на уважение и морал, както и арогантността на някои новодошли в науката личности. Не бях обмисляла да напускам родината си. През 1995 г. спечелих Фулбрайт, най-престижната стипендия на правителството на САЩ. За мен беше чест, че бях поканена от легендата Чарлс Мадейра Рик, директор на Центъра за генетични ресурси при доматите към Калифорнийския университет в Дейвис. С него си кореспондирахме дълги години преди това и разменяхме генетични материали. Когато дойдох в Дейвис, аз не бях непозната за американските си колеги. Професорите С. Тенксли и Дж. Джоудер бяха вече работили с мои материали и бяха маркирали гена за устойчивост към брашнеста мана в моята линия Лаурика. След като изтече периодът на стипендията, се върнах в България и бях поразена от промените в Института. Промени в отрицателна посока. Наистина не знаех къде да използвам знанията и амбициите си. Така се върнах в САЩ и получих една след друга визите „за личност с необикновени способности” (буквален превод – б.р.) и „за постоянно пребиваващ”, с референции на колегите от Калифорнийския университет, селекционерите на много фирми в щата и на един конгресмен. Тази страна ми предостави добри условия за работа. Освен това, се ползвах с уважението и добрите контакти с колеги не само от Калифорния, но също и от Ню Йорк, Флорида, Охайо, Северна Каролина, а това е много полезно в работа като моята. Независимо, че живеех и работех в САЩ, всяка година до 2000 г., на мои разноски пътувах до България. Донесох на новата колежка в Институт „Марица” много сортове от САЩ и всяко лято по един месец лично правех отборите на полето. Дадох й всичко създадено от мен дотогава. Именно нейните некоректни и непочтени действия впоследствие, продиктувани може би от желанието й да обслужи чужди интереси, и последвалото й арогантно поведение, ме накараха да реша, че нямам място в държава, която толерира подобни действия. Още през 1995 г. семейството на голямата ми дъщеря, завършила магистър в МЕИ по компютърни науки, след неуспешни опити да намери реализация на възможностите и мечтите си в България, дойде в Дейвис. Малката ми дъщеря също спечели конкурс за Калифорнийския университет.
– Впечатляващо е взаимодействието между науката и земеделието в САЩ. Какво можете да кажете за отношението към научните работници там и за Вашата работа в частност?
– Една страна, ако иска да има успехи, трябва да ползва всички нови постижения и да уважава хората, които ги създават. Моето впечатление през всичките тези 16 години в Калифорния, центъра на земеделието в САЩ е, че научните работници се ползват с изключително уважение. Има създадени ефективни форми за трансфер на новостите. Към университетите има отдели за съвети в земеделието. Калифорнийският институт за изследвания на доматите спонсорира проекти, тясно свързани с нуждите на фермерите. Учените провеждат семинари на полето и така земеделците имат възможност да контактуват директно с науката. Аз лично не пропускам такива семинари по доматите и имам връзки с много фермери, в чиито полета съм имала заложени селекционни материали за изпитване устойчивост на болести. През всичките години съм работила при добри условия – или в оранжериите на Университета или в тези на различните фирми, за които съм работила. Доста години работих по важни за доматите проекти, спонсорирани от Калифорнийския институт за изследвания на доматите. Директорът на този Институт построи полиетиленова оранжерия специално за моите опити, в която селекционерите от фирмите идваха да видят какво правя.
– Вече сте американска гражданка. Какво Ви носи това – предимство, емоции?
– Не считам американското си гражданство за някакъв успех. Когато съдили древен гръцки философ, съдията се обърнал към него с думите: „Гражданино на Спарта…”, а той го апострофирал: „Аз не съм гражданин на Спарта, аз съм гражданин на Света”. След посещения в толкова страни и срещи с толкова много хора, аз също се чувствам гражданин на света. Да, на 26 октомври тази година станах гражданин на САЩ и за мен беше чест, че бях избрана да чета клетвата с ръка на сърцето и след мен да повтарят 100 души от 27 страни. Но не виждам какви предимства може да ми даде това гражданство, макар че съм горда, че съм част от една страна с невероятни постижения в областта на науката и технологиите. Горда съм също, че получих всички визи и гражданството си не по пътя на лотариите, а заради упоритата си работа и резултати. Америка е феномен, тя е светът, събран на едно място. Всички тези емигранти дошли преди много години и все още идващи, са обединени от надеждата, че ако работят упорито и спазват законите могат да осъществят мечтите си. Америка е страна на силните и свободни духом.
– Наистина сте била в много страни. Кажете по две думи за спирките, които са оставили най-ярък отпечатък у Вас, за науката и земеделието им.
– Да, посетих много страни, главно при участие с доклади на научни форуми (Франция, Холандия, Германия, Италия, Испания, Русия, Полша, Турция, Египет, Гватемала, Коста Рика, Австралия…). На някои от тях съм била в състава на научните комитети, както и модератор на секции по генетика и селекция на домати. Искам да отбележа, че не за малка част от тези участия съм си плащала от семейния бюджет. Например когато работех в ИЗК “Марица”, участието ми на конгрес в Кайро (1984) струваше половината ми годишна заплата. Видях много неща, срещнах много хора, имам приятели навсякъде. Почти е невъзможно да разкажа, макар и накратко за всяка спирка. Но може ли да се забравят пирамидите на Египет, Иерусалим, Айфеловата кула, Дворецът на Папите в Авиньон (Франция), Колезиума в Рим, Мадрид, дворците в Ленинград, пристанището на Ротердам и цветните полета на Холандия, джамиите на Турция…
Известно е, че науката и земеделието в страните, които съм посетила са на много различни нива, но едно нещо е общо за всички – стремежът за усъвършенстване, за по-голяма ефективност.
– Много от „мозъците” на България “изтекоха” в чужбина. Някои обаче останаха. Има и млади учени, които сега завършват и тепърва ще се доказват. Какво бихте казали на своите колеги у нас от позицията на човек, който е наясно с тенденциите в световен мащаб, видял е много и е успял в своята сфера на дейност?
– Отговорни съвети трудно се дават. Всичко е въпрос на личен избор. Пътят не е лесен. Искам да се обърна към младите колеги с думите: “Работете упорито и всеотдайно, не се отчайвайте. Следвайте мечтите си и се борете за осъществяването им. Светът днес е без граници и ако си поставяте високи цели и вярвате в себе си, възможностите ви ще бъдат неограничени!”. Аз не изоставих родината си. Аз работих за нея 37 години и с резултатите си, публикациите си (някои съвместно с колеги от Франция, Германия и САЩ) и участието си в престижни световни форуми показах потенциала на българите. Независимо, че се заклех във вярност към САЩ, аз винаги ще бъда българка в сърцето си. Такива са и моите дъщери и внуци, които са тук. Живях и живея един луд, но много интересен живот. Осъществих мечтите си, въпреки трудностите на моето време. За всичко постигнато съм дълбоко благодарна на моята майка, която беше и „майка” на децата ми. Дължа благодарност на семейството си и особено на съпруга ми – проф. Стамен Стамов (моята голяма ученическа любов) заради невероятната подкрепа през всичките тези години. Той, който скоро публикува 42-та си книга, също понесе доста удари, защото стърчеше много над другите в Университета по хранителни технологии в Пловдив.
Аз съм по своему щастлива. Ако се преродя, пак така бих изживяла живота си.
