След гледки като от маслени платна, изпъстрени с есенни палитри скали и цял лабиринт от завои, достигаме Киселчово. Дори да пропуснете табелата за начало на селото, ще разберете, че сте там, когато телефонът Ви изгуби обхват. В Киселчово ни доведе историята на киселчовските къщи. И докато търсехме тях и собственичката им Мона Чобан, се наложи да обикаляме къща по къща в търсене на човек, когото да питаме. Къщи намерихме, ама не и хора в тях. В студения ноемврийски ден комините на селските домове бяха останали студени. Въжетата, разпънати като простор за дрехи, също самотни потрепваха от вятъра. Оказа се, че сме попаднали в Долно Киселчово. Малко по-напред и по-нагоре, по виещ се път, пристигнахме в горната част на селото. Ура! Тук имаше живот. Една жена се грижеше за кравата си под стар орех. Възрастна двойка вършеше последни дейности в градината, преди да паднат зимните студове. Упътиха ни към станалите известни като киселчовски къщи. Трябваше да оставим колата и да повървим нагоре.
Разпознахме ги. Каменни, спретнати, с пеещи комини. Влязохме и някак си уютът на село бързо се настани у нас, още преди да се настаним ние в него. Запалено огнище, удобен диван, насъбрали се около топлинката хора, глинена чаша топло кафе. На село някак е различно. Казват, че камъкът е студен, ама той всъщност носи доста повече усещане за топлина от бетона. Топли някак отвътре душата, не просто тялото.
Различни романтики
На същия този диван, около същия този огън и на ритмичното пукане на горящите дърва, Мона Чобан ни разказа истории – своята и на къщите. Мона е автор на няколко книги, завършила е в Москва, но е от Плевен. Когато не е в Киселчово, живее в Париж, където са съпругът и децата й. От над 2-милионния Париж дошла в населено място с 15 жители, защото предпочела романтиката на звездното небе пред тази на Айфеловата кула. „Защото исках да живея на село. Кеселчово най-много ми се пригледа.“, споделя тя. Огледала е няколко десетки къщи из различни села в Родопите – от Ардино до Горна Арда, но казва, че явно в Киселчово е трябвало да дойде. Със съпруга й купуват къща там:„Това е къща, в която няма нищо уникално. Каменна. С две стаи и огромен коридор“. Коридорите в родопските къщи били големи, защото зимата в тях се работело, в тях се ронела прибраната царевица, отделяли боба от шушулките, плетели….
Създател на светове
Мона не е ходила на работа нито в София, нито в Париж. Казва, че човек трябва сам да си осмисля и да си прави живота. „Което не значи, че не трябва да работи. Напротив. Това е много по-трудоемкият вариант – хем трябва да си го измислиш, хем го правиш след това.“ Когато си измисляш работата и живота, си го сънуваш, споделя Мона и е категорична, че е много сладко. Тя е измислила и сънувала всяка една сграда (а къщите вече са четири) как да се ремонтира и как да стане. „Човек трудно спира след първата къща“, казва Мона. Проучванията за строителство и интериор й се усладили. След четвъртата реставрирана къща твърдяла, че ще спре, до постепенно започнала да добавя „Засега.“ „Всяко едно нещо, което се прави с въображение и с ръце, то е много сладко. Ти създаваш свят. Свой собствен свят. И докато в литературата човек измисля света, но не го вижда, той е плод само на въображението…. реставрирането на къща е свят, който виждаш.“
„Правят ми се къщи“
Сбъдването на киселчовския сън повлиява върху Мона и книгите, които създава. Последното й произведение „Доста“ е роман със селска тематика, наречен от читателите й „родопски роман“. След него обаче тя усетила, че вече й се пише: „Не ми се правят книги, правят ми се къщи. Поне на този етап. Наистина това са два различни свята, които човек може да сътвори.“
На море…. в Родопите
Има толкова много и толкова живописни села у нас. Защо Мона е избрала село в Родопите? Причината била, по думите й, абсурдна. Съпругът й искал да живее на морето и тя му обяснила, че Родопите са много близо до гръцкото море.Днес мъжът й продължава да работи в Париж, от 8 до 5. Има малко отпуска, който да прекарва в българското село, но Мона се прибира през приблизително месец и половина – когато са ваканциите на децата й.
Местните – по-бързи от фейсбук
И въпреки че в селото има едва около 15 души, общуване не липсва. „Винаги, когато има трима човека, става социум и започна някакво общуване между тези хора.“, казва Мона. По думите й от големия завой на Смилян до Горна Арда и границата с Гърция хората се познават помежду си. „Аз до ден днешен нямам представа каква е информационната система, но тя е изключително бърза, много по-бърза от фейсбук. Във фейсбук, ако си напишеш съобщението, някой може да го пропусне, но тук няма пропускане. Първо, то се разнася мълниеносно, второ – то се повтаря.“
Мързелът – убиецът на селата
Често казваме, че трагедията на българското село е, че изчезва. Попитахме Мона дали смята, че и родопските села са със затихващи функции или напротив – въпреки че хората са малко, държат пламъка жив. Тя беше повече от категорична: „Трагедията на българското село е, че ни мързи. То само няма как да изчезне.“ Ако човек иска да направи нещо, той може да го направи, казва предприемчивата дама.
Всъщност къщите, които тя възражда, функционират като арт център, са възстановени почти изцяло с доброволци. Майстори са се намесвали много малко. Своя доброволен труд са дали около 60 човека, предимно млади хора от 20 до 50 г. Въпреки че народопсихологията ни е да тър
сим „келепира“, все повече хора осъзнават, че той може да има различни измерения – чистият въздух, свободата отвъд бетонното жилище, истинската храна, гледките…
Мона отбелязва, че много млади хора проявяват интерес към селото, има много младежи, които се връщат: „Аз си мисля, че след 50 г. селата ще са много по-населени, много по-населени от градовете даже, защото човек трябва да се храни и да оцелява, а градът все повече става кофти място и за психическо оцеляване, и за изхранване“
След като живяла месец и половина абсолютно сама в първата ремонтирана къща, Мона стигнала до извода, че ще е чудесно, ако може от понеделник до четвъртък да има свободата да определя с какво да запълва времето си според собствените усещания на момента, а в последните три дни от седмицата – да посреща гости. Така се ражда идеята гостите й не само да имат възможност да се радват на обаятелната гледка, но и да се учат на различни умения. Затова Мона започнала да организира ателиета като кани подходящи лектори. Имало е занимания по месене на хляб, правене на сирене, домашен сапун, на пещи, на кукли, плетене с борови иглички.
С детето и заради детето
Жената с умиление ни разказва случка от ателиетата, която я е трогнала особено. Имало семейство – дете с родителите си, на заниманията по рисуване. Бащата очевидно нямал никаква представа къде точно е попаднал, в началото бил изненадан, че няма магазин и кръчма в селото. „Нямаше обаче никакво съпротивление от негова страна, попадайки на това място, пълно с ограничения. На другия ден този татко седна и рисува заедно с детето си и заради детето си.“, разказва Мона.
За гостите си тя приготвя домашна храна, използва продукти от хората в съседство. Предприемчивата дама се възмущава, че по закон нерегистрираните земеделски производители нямат право да продават продукцията си, а в същото време именно местните са тези, които произвеждат чиста храна, именно кравата на съседа пасе на поляната зад къщата, където е пълно с билки….
Анета Стефанова
Текстът е публикуван в сп. “Агрозона”.
Още интересни материали
четете в изданието.
