Проф. Николов, от скоро сте председател на Селскостопанска академия, с какви очаквания заехте този пост?
С желание за „реабилитация“ на науката и в частност на земеделската наука пред нашето общество. Необходимо е на всички възможни нива, чрез порите на кожата дори да се почувства, че без мощна аграрна наука и аграрно образование не може да има развит аграрен сектор. Да, развитите страни са пред нас в техническо отношение, създадени са и по- високопродуктивни генетични ресурси. Проблемът е, че няма универсална технология, няма универсална порода, нито универсален сорт. От земята, през климата, през породите и сортовете, през човешките умения, до човешките потребности, всичко е единно цяло, еволюира паралелно и нещо което е превъзходно в едни условия може да е абсолютно непригодно за други. Наред с ползването на световните достижения, трябва да развиваме своето земеделие, да създаваме свои технологии, да развиваме свои генетични ресурси. Това е не само национална потребност, но и въпрос на национална сигурност.
Каква е вашата визия за развитие на Академията?
Преди всичко като единна научна структура, с централизирано управление, което да има координационна функция и научни звена, които да изпълняват елементи от глобално- и национално- значими научни проекти. В тази насока преди всичко трябва да се спре „обезлюдяването“ на Академията. От 2000 до 2016 г. броят на учените в Академията е намалял повече от половина – от 1108 на 535 човека, а на общия състав на Академията от 6066 на 1990 човека. Трябва да се спре и „декапитализацията“ на Академията. През 1990 г. Академията е разполагала с 470 хил. дка земя, а сега с почти 4 пъти по- малко – 119,6 хил. дка.
Необходимо е да се реши въпросът с финансирането. Иска ли държавата да развива аграрна наука? Колко реално струва това? В този аспект трябва да се даде и реална законова възможност, научните колективи да печелят от реализацията на научни продукти- технологии, сортове, програми, консултации и т.н. Трябва да се повярва в Академията, да ѝ се даде възможност да управляват финансовите средства, поне тези които сама печели, като максимално се намали външното администриране.
В самата Академия трябва да се премахне мисленето „на дребно“ – аз, моята секция, моето поле, моята лаборатория, моят институт. Трябва да се определят глобални цели, да се решават комплексни проблеми, за които да се създават силни колективи от всички компетентни структурни звена в Академията и извън нея.
В стратегически план какво конкретно могат да помогнат европейските средства за наука и какво трябва да се направи на национално ниво?
Този въпрос ми се иска да обвържа с научните направления, по които считам, че трябва да работи Академията. Някой е определил научните институти на ССА като научно – приложни. Това е абсурд. Без „фундамент“, никаква „приложна надстройка“ не може да има. Тук трябва да се търсят международни проекти, европейско финансиране. Друго направление са научно – приложни изследвания, които трябва да са приоритетни за научните колективи през следващите поне 2-3 години, за да се разкрие потенциалът на Академията. В тази насока приоритетите трябва да бъдат определяни заедно с браншовете, с производителите, с МЗХГ и други потребители на научните ни продукти. Тук е необходимо по- значително национално финансиране.
Третото основно направление е развитието на „Българското“. През последните години МЗХГ започна широкомащабна кампания в тази насока, но от края на производствената верига – готовия продукт. А трябва да стимулираме отглеждането на българските сортове, хибриди, породи. България е малка страна и с масово производство в големи обеми трудно би се конкурирало в европейски и световен мащаб. По-скоро трябва да се търси и развива специфичното, уникалното, в малки, бутикови производства, но с висока добавена стойност. И тук Академията има огромен потенциал, особено в растениевъдството.
Как трябва да се промени нашата агронаука в близките 10 години?
Българската аграрна наука, държи и никога не е изпускала пулсът на развитие на европейската и световната наука. Показателни за това са международните ни проекти, предложенията към наши учени за работа във водещи земеделски фирми и институции, чуждите делегации, пристигащи за обмяна на опит.
Не аграрната наука трябва да се промени, а отношението към нея и към науката и образованието въобще. Така например във Френският национален институт за аграрни изследвания (ИНРА), който подобно на нашата Академия има звена в цялата страна, публичното финансиране е 97%. За сравнение публичното финансиране на ССА е около 60 на сто. Но явно на някого и това се струва много. Прочетох едно становище по Програмата за управление на правителството на Република България за периода 2017-2021, в което вместо очаквания и приет от предходното Народно събрание начин на финансиране се лансира въвеждане на самоиздръжка на научно-приложните аграрни институти с цел „изграждане на компетентни конкурентноспособни научни центрове…които да доведат до превръщане на националните аграрни звена в движеща сила за иновации.“ Държавата да се откаже да финансира държавните аграрни изследователски центрове?! И така да ги превърне в национални? Всъщност подобни предложения означава само едно – ликвидиране на аграрната наука. По чии образ и подобие искаме да правим новата реформа в ССА? Държавата не само трябва да не се отказва да финансира държавната наука, но това финансиране постепенно трябва да се доведе до европейските и световните стандарти.
Вие преподавате в Аграрния университет, каква е Вашата визия за връзката между образованието, науката и бизнеса?
Подобно на земеделската наука в криза е и земеделското образование, а това е пагубно за аграрния сектор. В животновъдството например вече се чувства остра липса на кадри и то не само в реалната практика. От години местата за докторанти и асистенти по животновъдство, пък и не само по него, в институтите в Костинброд, Троян, Генерал Тошево, Плевен и т.н. не могат да бъдат запълнени. Земеделското образование е скъпо, таксите за студентите са високи. Към „защитените“ специалности на МОН са включени арабистика, арменистика и кавказология и т.н. Не отричам тяхното значение, но какво ще стане без зооинженери, специалисти по биологично земеделие, по биотехнологии и други „масови“ специалности, в които приемът от година на година става все по- труден.
Необходима е цялостна политика за аграрния сектор не само от МЗХГ– от средното професионално обучение, през висшите учебни заведения, научните институти, производството. Само чрез общи действия можем да се надяваме на по-добро бъдеще за аграрния сектор.
