От векове българите си разменяме мартеници в първия ден на март. Вярваме в силата на белия и червения конец и в силата на благопожеланието.
Легендата за мартеницата разказва “Дарик”. Тя датира от времето на хан Аспарух и годината на създаването на българската държава – 681.
След като обявил създаването на новата държава ханът поискал да извърши жертвоприношение на бога Тангра. Жертвената клада по традиция трябвало да се запали със стръкче изсъхнал копър. Такъв обаче наоколо нямало. Тогава на рамото на хан Аспарух кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. То било пратено от сестрата на хан Аспарух, Хуба, останала в палатите на баща им Кубрат.
Хуба сънувала сън, в който разбрала за ситуацията, в която се намирал брат й. По сокола си тя му изпратила китка копър, завързан с бял вълнен конец. По време на дългия полет обаче, крачето на сокола се протрило и белият конец се обагрил с кръв.
Така хан Аспарух получил китката, завързана с бяло-червен конец. Той запалил огъня според традицията, а с конеца се закичил за здраве. Оттогава на 1-и март българите даряват близките си с усукан бяло-червен конец.
