В развитието на селските райони се залага на финансови инструменти, а не на цялост­на политика

Причи­ните за проблемите в развитието на селските райони в България са много и различни, но основната е, че все още подходът към селските райони е доста формален и е въпрос повече на финансови инструменти, а не на цялост­на и комплексна политика. Това се казва в анализ на доц. Божидар Димитров от Института по аграрна икономика, с който „Агрозона“ разполага. Предоставяме част от анализа по-долу, а целия текст може да прочетете в 70 брой на списание “Агрозона”:

Селските райони не само в България, но и навсякъде по света са важни, защото са част от културното и исто­рическо наследство на общностите и защото в тях се кон­центрира преобладаващата част от поземлените и други природни ресурси на държавите. Изчезването на селските райони ще доведе до загуба на културно и историческо наследство, ще ограничи разнообразието вътре в обще­ството, ще доведе до запустяване на тези територии и ще увеличи концентрацията в урбанистичните центрове, кое­то води след себе си до множество екологични и социални проблеми. Все още обаче у нас няма комплексна политика по съхранение и съживяване на селата.

Основната грижа за решаване на предизвикателствата в селските райони е оставена на ПРСР, докато проблемите са по-големи откол­кото са възможностите на Програмата. Обезлюдяването на селските райони е един от най-острите въпроси, като през 2015 г. в сравнение с 2000 г., населението на селски­те райони е намаляло с около 21%, при общо за страната около 12%. По отношение на безработицата, в преобла­даващо селските райони индексът на безработица се е увеличил от 7,4% до 12,5%, а в преобладаващо градските региони е намалял от 9,4% до 4,3%. Рискът от бедност в големите и по-малки градове намалява от 58% през 2007 г. на 39% през 2016 г., докато в селските райони намалява от 64% на 54% и по този начин различията между двата типа райони вместо да се стесняват се разрастват.

Земеделието отличава селските райони

В зависимост от дефиницията, която се прилага в Бълга­рия, са определени 231 селски общини, което е използвано от ПРСР, докато съгласно критериите на ЕК, които са на ниво област, са очертани 15 области като преобладаващо селски, 12 области се считат като междинни и само 1 об­ласт (София) е определена като преобладаващо градска. Изборът за работа на ниво област е сравнително удобно защото е налична статистическа информация, съществу­ват управленски структури и позволява правенето на по­литика. По същество обаче, работата по тези проблеми на такова ниво не е достатъчно целесъобразна заради вътрешнообластните различия и би било много ресурсоемко и със спорни ефекти при провеждане на по-окрупнена политика. На ниво община нещата стоят много по-добре, но тук се стига до информационната осигуреност и упра­вленските правомощия и капацитет на местните власти.

Това, което най-обичайно отличава развитието на сел­ските и градските райони, е именно земеделието, което е неразривно и изконно свързано с развитието на тези ра­йони. Неслучайно другият термин, използван в нашия език вместо земеделие, е селско стопанство, показващ естест­вената връзка между този сектор и селото. Използвайки европейската класификация за преобладаващо селски райони се вижда, че през 2014 г., земеделието съставля­ва 13% от икономиката на тези райони, докато средно за страната този процент е под 5%. Съвременните теории за развитие на селските райони поставят акцент върху моде­ла за развитие на тези райони, стъпил на естествените ре­сурси и техните силни страни, което да даде устойчивост на това развитие. Силните страни на селските райони са именно условията за правене на земеделие, природните ресурси и забележителности (вода, въздух, околно среда), туристическите възможности и културното наследство.

Земеделието е стълб за развитие

Земеделието е един от стълбовете около които трябва да се гради бъдещето развитие на селските райони. По­ради промените в производствената структура на наше­то земеделие в последните години много от проблемите в тези райони (висока безработица, ниски доходи, обезлюдяване) остават трудни за решаване. Развитието на едромащабно производство при участието на минимал­на работна сила не работи в посока на решаване на тези проблеми. В реалността се наблюдава т.нар. „парадокс на безработицата”, като селскостопанските производители се оплакват от липсата на работна сила, особено в сек­торите на животновъдството, градинарството и трайните насаждения, но в същото време се отчита висок процент на безработица в тези райони. Причината за това е, че тези производства търсят преобладаващо сезонни, непо­стоянно заети, а заплащането остава относително ниско. Заплащането на труда в земеделието е с 23% по-ниско отколкото в останалата част на икономиката за периода 2000-2015 г., което се дължи на ниската добавена стой­ност на единица площ и на заплащане в сектора съобра­зено със средните за района, страната и вида на труда.

Изследванията показват, че съществува по-слаба корела­ция между факторния доход в стопанствата и заплащането на наетия труд в земеделието, което свидетелства за съ­ществуването на един по-голям пазар на труда в селските райони отколкото е този в земеделието. Безработицата в селските райони се оказва по-сложно понятие за обясне­ние, като промените при нея не могат да се обяснят само със заплащане на труда, образователно равнище, брой на активното население. Това е и втората част от формули­рания „парадокс на безработица” в селските райони, като необичайно онези фактори, които се очаква да повли­яят върху процесите на безработица не са така значими и съществена роля при промените в безработицата имат личностните решения. Те са свързани с очакванията за заплащане на труда от търсещите работа, по-скоро откол­кото абсолютния размер на предлаганото възнагражде­ние. По този начин повишението на заплащането на труда в земеделието може да реши до известна степен пробле­мите с безработицата в селските райони и с търсенето на работна ръка в него, а оттам и да повлияе положително върху останалите проблеми свързани с нивата на бедност, жизнения стандарт, трудовата миграция и др.