Ново поколение диви коне препуска в земите на тарпаните
През последните 3500 години от историята на човечестовото конят е неделима част от бита, поминъка и еволюцията на хората. Не може да си представим развитието на нашите предци без изключително важното и дейно участие на това красиво ездитно животно. Благодарение на него, те са водили тежки битки за оцеляване, достигнали са до далечни територии, построили са нови градове, а в тях и собствените си домове. Затова и до ден днешен конят е животно, без което човешкото развитие и съществуване не биха могли да са същите.
Най-ранните археологически данни за опитомяване идват от Украйна и Казахстан, и датират приблизително от 3500 – 4000 г. пр.н.е до 3000 г. пр.н.е., когато конят е напълно опитомен, а от 2000 г. пр.н.е. се наблюдава увеличение на конските кости, открити при разкопки в Северозападна Европа. Доказателство, че одомашнените коне по това време вече са били разпространени в цяла Европа. Ако погледнем през призмата на българската история, ясно ще видим, че за основателите на нашия род – славяните и прабългарите, конят е много повече от животно.
Символизирал небето, обожествявано като Тангра, смятал се за посредник между горния и долния свят. Значел свобода и неукротима воля, доблест и военно бестрашие. Свързвали го със скорост и издръжливост, с радост от живота и оптимизъм към света. За славяните конят бил соларен символ, изобразяван често върху шевични украси. Вярвали в легендата, че с негова помощ бог Свентовит проникнал в царството на мрака и победил силите на злото. Прабългарите го смятали за свещено и тотемизирано животно, а конската опашка била символ на бойно знаме. Днес от тази епоха са минали безброй десетилетия, но силата на времето е неспособна да отслаби значението на коня за българите. И макар че ролята му за животновъдите и стопанствата е неоспорима, малко съвременници се замислят за продължението му в естествена среда.
Защото конят е не само домашно животно в помощ на хората, а и биологичен вид, без който екологичното равновесие и биоразнобразието са абсолютно невъзможни.
В един от най-красивите краища на страната ни – Източните Родопи, от седем години група еколози, природолюбители и доброволци са посветили живота си на каузата да върнат конете в природата и да се преборят за получаване на статут за диво животно на т.нар. коник, познат като тарпан по българските земи.
Тарпанът изчезва в дивата природа в периода между 1885 – 1890 г, когато последната кобила е убита при опит да бъде хваната. Последният тарпан в плен умира през 1909 г. в руски зоопарк. През 1936 г. полският професор Тадеуш Фетулани забелязва, че някои коне на фермери наподобяват изчезналия тарпан. Започва селекция с 35 такива коня, произлизащи от район, където преди столетие са уловени последните диви тарпани. Опитите се увенчават с успех и ученият репродуцира т.нар. коник, което на полски език означава малък кон.
Общият брой на конете от този тип по света днес е около 4000. Половината живеят в Холандия. През 2011 г. с усилията на холандски еколози, които се грижат за тях, 12 животни са докарани в България и заселени в Източните Родопи. Две години по-късно, тук се присъединява още едно стадо, а с новородените 16 кончета тази пролет, броят им вече надхвърля 70.
Христо Христов е сред българите, които поемат грижите за първите диви кончета у нас от самото начало.
„Първото стадо беше малко, съвсем експериментално, имаше големи съмнения за оцеляването му. След две години се оказа, че всичко върви много добре и ни докараха второ, по-голямо стадо“,
споделя самият той пред „Агрозона“.
С днешна дата не само възрастните екземпляри, но и новородените през пролетта кончета обитават абсолютно дива среда, живеят и се размножават без човешка намеса.
„Искаме да си живеят в тяхната естествена среда и понеже в България и ЕС конете се водят стопански животни, не могат да бъдат диви, трябва да бъдат нечия собственост. Нашето желание е кониците да бъдат част от биоразнообразието на България, собственост единствено на природата ни.
Придобиване на такъв статут не е чак толкова трудно, но трябва да убедим институциите да го признаят. Това е една инициатива, в която се опитваме да ги оставим в природата – там, където са най-добре и са най-щастливи“, обяснява Христо.
В днешно време ролята на тарпаните в Източните Родопи би била същата като преди хиляди години – да пасат дивата растителност и да възстановяват естествените екосистеми. Тези коне са известни със своята устойчивост и приспособимост към суровите условия на полуотворените ландшафти. Като природни управители на гората, оставят повече открити пространства за птици, насекоми, влечуги и други животни.
„Кониците имат много важно значение за управление на хабитата – влияят на бобови и житни култури, които други животни не предпочитат, това е прякото им въздействие.Понеже са еднокопитни, имат по-различни навици от кравите и лопатарите например, основно носят отговорността за диви житни култури, но като казвам жито, не си представяйте това, което жънат комбайните“, обяснява Христо.
И допълва: „Става дума за житни и бобови треви, които дивите коне пасат и така допринасят за повече видове треви и съответно повече храна за други тревопасни, тъй като не представляват конкуренция за тях“.
Дали конете в Източните Родопи ще получат статут на диви животни, зависи най-вече от екоминистерството. Ако това стане, България ще бъде първата страна в Европейския съюз и в Европа, където статутът „Див“ ще бъде даден на одомашнени животни, а това ще даде положителен сигнал от нас за цяла Европа.
„Понеже е някакъв прецедент, процесът все още се бави, не че има пречка. Винаги в такива случаи е трудно, дори да е добра идея. Администрациите се нуждаят от време за проучаване на законите и наредбите, а ако няма изготвени такива, е още по-сложно“, признава Христо Христов.
Ако сме запалили любопитството ви и искате да видите коници отблизо, трябва да се заредите с голяма доза търпение и готовност за тежки планински преходи. Село Нановица, Момчилградско е най-близкият подстъп към дивата територия, която е станала дом за кончетата от Холандия.
„Това е една голяма безлюдна територия, в която няма хора – т.нар. дива територия за животните, които се учат да живеят в естествени условия. Изглежда, че техният геном се доближава най-много до този на дивия кон и те имат много добри заложби да се учат как да се пазят от хищници, като например вълци. В началото не можеха, а сега сами се пазят и от чакали“, споделя ни с радост Христо.
„Много са устойчиви на климатични условия и на болестите в района. Имахме рядък вид болест при домашните коне, при която шансът за оцеляване е нищожен. Една от дивите кобили обаче я преболедува и сега ще има траен имунитет. Това ни дава голяма надежда за устойчивост“, допълва приятелят на кониците. „Както е добре известно, в Родопите има много тежки зими, при които умират дори диви животни в планината. Конниците обаче ги преживяват, сякаш усещат времето, отиват и намират място с най-малко снегонавяване и така оцеляват“, допълва Христо.
След увлекателния разказ за дивите коне, неминуема идва въпросът дали тези красиви животни няма да бъдат използвани с туристическа цел за гостите в региона.
„Аз съм полеви експерт, не разбирам конете като атракция. Отглеждам ги като вид еднокопитно животно, изчезнало от нашите земи, което сега се опитваме да върнем. Те са много важни за биоразнообразието и околната среда, и присъствието им тук има голямо значение. Така че въпросът не е само до атракцията кон, а до нещо много по-важно за нас и поколенията“, завършва разговорът ни с Христо.
Автор: Любомира ТОНЕВА
