Сред житните полета един от най-развитите занаяти бил коларо-железарството. Като най-ярък пример за продукт на този занаят Маргарита Миланова, уредник на Етнографския музей в Силистра, посочва шарената пееща каручка на Добруджа, възпята и от Йордан Йовков. Каручките били богато украсени, а „пеенето“ им се дължало на метални пластинки, които се прикрепват към колелетата. В зависимост от това колко тънки обаче били тези пластинки и колко са самите те, при въртенето на колелетата се създавала мелодия. „И ако стопанката в планината разбирала кога се прибира стопанинът по звънците на овцете, то добруджанката разбирала по тази мелодия, която се чувала от далеко“, обяснява уредникът на музея.
Тъй като магарешкият и конският впряг били основните начини за придвижване из добруджанските пътища, един от най-развититите занаяти в Житницата, навремето бил е сарачеството. Сарачът изработва всичко необходимо за впряга – опашници, юзди и т.н., разказа разказва Миланова. Преди да стигне етапа на същинската работа обаче, сарачът трябвало да купи кожата и да я обработи с богат набор от инструменти, да я разкрои, да я „ушие“ и накрая да я украси с кабъри.
В Добруджа разпространено било още изработването на обувки и калпаци. Шивачеството обаче не било много застъпено, тъй като всяка жена сама си правела дрехите. Затова и те били толкова различни като украса. Мъжките дрехи пък били идентични в цялата страна – шивачи идвали в района и предлагали директно ушити ризи и елеци. Вместо пари добруджанци предлагали най-често отплата под формата на жито или царевица.
Анета Стефанова
