Дванадесетият ден на декември почитаме Св. Спиридон – покровителят на занаятчиите. В повечето български села има поне по един занаятчия. Един прави най-острите ножове, друг вае форми от глина, трети превръща кожата в гайди, четвърти знае незнайна за другите рецепта. Живеят хората със занаята, предаден през поколенията, научен неволно. Питаш ги: „Откъде го знаеш това“, а те ти казват, че така правел баща им или дядо им, как да не го знаят. Но годините минават, остаряват вече повечето майстори, а младите са далеч, в градовете. Рисуват не с четки, а с компютърни мишки, не шият, защото има молове, не плетат, защото няма време.
Отишъл си е онзи патриархален уют, в който като мракът изпъди деня, сядат баба и внуче край огнището, а в гърнето къкри в тихичко чорбичка. Бабата разказва приказки. Наред с думите реди примка сред примка. А малките очички гледат, гледат и попиват танца на куките. И детските пръстчета после започват да плетат чорапчета. Децата ги няма в селата, сами са бабите ни и някак поизстинали огнищата.
Попораснали обаче децата, поохлузени от градския механизъм, се връщат пак на село да търсят онова, което не е било. Защото имаме нужда от небето със звездите, имаме нужда от покоя на къщурките от кирпич и от песента на щурците. И палим пак загасналия огън, и вадим от дървения сандък старите куки. И търсим бабите си.
Правилата на пазара владеят и занаятите
Занаятите са тясно свързани с регионите и с необходимостите в тях. Всеки район има своя специфика. В планинските райони съвременния си живот живее традиционното самарджийство. По-малко са вече тези майстори, но се намират. Тях няма да ги намерите обаче в полето, коментира за „Агрозона“ Росица Бинева, уредник „Занаяти“ в Етнографски музей на открито Етъра. Сарачите са силни в планинските райони. Съвсем малко обаче са останали майсторите, които изработват подкови и този занаят е застрашен от изчезване. За съжаление, и занаятите се подчиняват на пазара – има ли пазар за тях, и тях ще ги има, стана ясно от думите на Росица Бинева.
Занаятите, които се съхраняват, предават и запазват силата си, са грънчарството, дървообработващите дърворезба и дървостругарство, както и тъкачеството. Тъжното за занаятчийското наследство у нас е, че много малко младежи имат плам да го съхранят. Често старите майстори нямат приемственици, пред които могат да покажат уменията си. Хубавото е, че са останали съборите, фестивалите и места като Етъра, където майсторлъкът и младостта се срещат, за да родят приемственост. Именно това е начинът, по който уникалността на традициите може да продължи да живее и почти изчезващи занаяти като мутафчийството и гайтанджийството, да се възродят. Защото занаятите, също като хората, имат живот. Но трябва огън, за да живеят.
Анета Стефанова
Текстът е публикуван
в декемврийския брой
на сп. “Агрозона”.
Още по темата за занаятите,
българските села,
земеделието и туризма
четете в изданието.
