– Г-н Янев, работите в компания, която има традиции в производството на лозов посадъчен материал. Какви са вашите наблюдения – променя ли се търсенето, завръщат ли се производителите към традиционното, българското?
– Нашата фирма е на пазара от 1995 г. и оттогава се наблюдава една трайна тенденция в производството на вина в България, при която от мултинационалните – „Мерло“, „Каберне“, „Шардоне совиньон“, “Траминер“, „Ризлинг“ се бележи завръщане към местните сортове. Причина за това е трудната реализация на вина от мултинационални сортове, тъй като средата е висококонкурентна и нашите производители не могат да се преборят ценово. Вината, които се произвеждат, се продават по 1,20-1,50 до 2 евро за бутилка навън. При така създалата се ситуация производството на вино в България намаля. От 2007 до 2019 г. спадът в производството на вино е около 37-40%. Свиването на количеството на произведеното вино е свързано и с промяната на сортовата структура, защото за виното се търси около 80% до 90% местна реализация. Когато дойдат крайни клиенти те не питат за „Каберне“, „Мерло“ и „Шардоне“, а за нещо местно. Кои са тези местни сортове? Големият удар започна със сорта „Рубин“, който е създаден в България в края на 40-те години. Следващият сорт, който се наложи на пазара, беше твърдата „Тамянка“ или „Врачанският мискет“. След това интересът се насочи към „Широката Мелнишка лоза“ и нейните разновидности, създадени през годините на социализма, към „Мавруд“ и „Гъмза“ и вариантите на тези сортове в кръстоските, където те участват. Много е хубаво, че се връща интересът към стария български местен сорт „Червен мискет“, както и получените от него „Карловски мискет“ и „Сунгурларски мискет“. Връща се интересът и към сорта „Памид“, към неговия черен вариант, от който се прави самостоятелно вино или купаж с „Мерло“ или „Каберне“, защото „Памида“ има недостатъка, че киселините не му достигат.
О 7-8 години насам новите лозари предпочитат от 40 до 60% вече да са местни сортове и тенденцията е стабилна и продължава да се укрепва като такава.
– Какви са предизвикателствата, пред които се изправяте в ежедневната си работа?
– Предизвикателствата са в това, че тенденцията, която се очертава в света да се насочваме към устойчиви сортове на мана, брашнеста мана и сиво гниене и тенденцията да се произвеждат десертни сортове, безсеменни, супер ранни и супер късни, е нещо, което ние вече сме открили. Нашата лозарска наука и тази на страните от бившия соцлагер разработва подобни сортове от 50-60-те години на миналия век. Имаме разработките на устойчиви сортове, у нас в момента съществуват повече от 300 такива. Нашата задача и нашето предизвикателство е да ги изкараме и да ги представим, защото по отношение на устойчивите сортове Западът към момента разполага с не повече от 30 сорта. Те ползват генбанката на Унгария и крадат и от българската генбанка и кръстосват и правят устойчиви сортове. Сега е моментът ние да се опитаме в рамките на ЕС и извън него да представим това, което имаме, защото проблемът ни е познат.
По отношение на десертните сортове селекцията в тази общност позволява да се изкарат на пазара повече от 45 сорта, които да отговарят на изискването едрина, свръхранност или свръхкъсност, безсеменност. Последната и най-модерна тенденция е да се яде безсеменно грозде, розово или черно, защото гроздето, което съдържа най-много антоциани и други радикали, които са насочени срещу рака и болестите, се съдържа именно в ципата на черните, розовите и червените сортове десертно грозде.
– Има ли почва и бъдеще в България биологичното производство на грозде и вино?
– В момента се е стигнало до положение, че цените на гроздето, произведено при биологични условия, и цените на гроздето, което е произвеждано при конвенционални условия, са изравнени. Тоест от гледна точка на макроикономическата динамика пазарът е пренаситен с биологично производство. Ако цената на 1 кг десертно грозде от конвенционално лозе е 1 лв., на биологичното трябва да е 1,50-2 лв., защото там трудът е повече. Така че ако цената на реализация на биологичното производство продължава да е равна с конвенционалното, то шансовете му да продължава да се развива са много малки.
– Какво е решението?
Решението е да се търсят сортове, които да имат комплексна устойчивост по отношение на болести и неприятели, за да може да се намали себестойността. Себестойността на 1 дка конвенционално отглеждано десертно лозе е 400 лв., а на 1 дка биологично лозе е към 600 до 700 лв. За да може да се осигури 30 или 50% норма на рентабилност, за да може да се получи възпроизводство, е нужно да се погледне към това, което науката в нашата България и в бившия соцлагер вече е създала и това да се вкара в производство. Западът, който е от границата на Сърбия нататък – Италия, Испания, Гърция, които са основните десертни производители, имат не повече от 30-ина винени сорта, които са устойчиви, а десертните са не повече от 15-20 сорта. Така че ние трябва да насочим нашите производители към това, което имаме, защото онова, което от Запад се дава, то е свързано с роялти такси и този, който произвежда грозде от съответния устойчив сорт, трябва да прави отчисления за патента си между 5 и 10% от оборота.
