„Уникални са, стига да са отглеждани на подходящото място с подходящите технологии”, казва проф. Мирослав Иванов от Института по лозарство и винарство – Плевен
Лозарството и винарството у нас има история от незапомнени времена. По отношение на старите аборигенни лозови сортове всеки един от регионите в страната е имал типични представители, казва проф. Мирослав Иванов, преподавател и селекционер в Института по лозарство и винарство – Плевен (ИЛВ). „За района на Централна Северна и северозападна България основният местен сорт е бил „Гъмза”. За източните части на страната основният сорт е бил сортът „Димят”, за Централна Южна България е „Мавруд” и за югозападната част – района на Сандански, Петрич, е „Широка Мелнишка лоза”. Всеки един от тези сортове е давал облика на съответния район и в голяма степен и облика на българското грозопроизводство с насоченост за производство на вина. С тези сортове и със създадените първи кооперации през 1920-1930 г започва и износа на вина и България пробива на пазара извън страната”, разказва той. След районирането на лозарството в България през 1960 г започва навлизане в страната на по-голямо разнообразие от сортове, преминава се към други технологии на отглеждане и делът на тези автентични сортове постепенно се ограничава. Сортът „Гъмза” почти не се отглежда днес, казва проф. Иванов.
Политиката на винопроизводителите обаче през последните години се промени и те отново обръщат поглед към традиционното, националното и автентичното. „Винарите осъзнаха, че трябва да се търси вариант да излизаме на пазара с автентични, оригинални вина, които характеризират определения регион и сега вече има тенденция за създаване на нови лозови насаждения с тези местни сортове, типични за отделните области, както е сортът „Гъмза”. Разширяват се площите с „Мавруд”, „Широка Мелнишка лоза” и се търсят техни аналози, получени по пътя на селекцията.”, коментира специалистът. Пример за това са района на Сандански-Мелник „Мелник 1300” и подобни сортове, които са създадени на основата на „Широката Мелнишка лоза”, дала основата за традиционното мелнишко вино.
Технологиите на отглеждане се сблъскват с традицията
Новите технологии, при които старите автентични сортове се налага да се отглеждат сега обаче влизат в разрез с тяхната същност. Според проф. Мирослав Иванов новите технологии, които налагат стъбленото отглеждане на лозята, води до проблеми с насажденията, тъй като в определени региони тези сортове не могат да се адаптират, получава се измръзване, претоварване, влошава се качеството на гроздето и оттам и получаваните вина. „Старите сортове са се отглеждали в подходящи микрорайони, затова има крещяща нужда да се направи актуализация на районирането в България. Да спре това стихийно засаждане в неподходящи райони на неподходящите сортове, а да се намерят тези микрорайони, които са най-благоприятните за тези сортове, за да могат действително да се получават тези вина, с които можем да излезем на външния пазар и да сме конкурентоспособни.”, категоричен е специалистът.
Науката да е от полза на бизнеса
Ново райониране и съобразяване с характеристиките на всеки отделен сорт, това е основата на доброто вино, смята експертът от ИЛВ- Плевен. Според него новото райониране на страната трябва да дойде по инициатива на Министерството на земеделието, храните и горите (МЗХГ) и да се намери истински работеща формула за защита на сектора. „Трябва коренно да се промени политиката, да се върне старата форма на работа, която беше много по-удачна – контрол от научни работници, работещи в катедрите по съответната култура или в научние институти със специалисти от местните областни служби. Тогава няма да се случи това хаотично засаждане и масово изоставяне на лозови масиви, които са инвестирани европейски средства и хвърлени на вятъра”, обяснява проф. Иванов.
Предимствата са в родното
Старите сортове не са издръжливи на стресовите фактори и студа, затова са се отглеждали и предимно приземно, загребно, особено в Северна България, но днес тези технологии на отглеждане костват много работна ръка и не могат да бъдат прилагани, разказва проф. Иванов. Това е и една от причините площите от тези сортове да се локализират и до голяма степен да се намалят, защото съвременните технологии на стъблено отглеждане при всичките от тях не са приложими. Те са чуствителни на ниски зимни температури и могат да се отглеждат само в определени микрорайони или в южните части на страната. Ценността им обаче се крие в уникалността на получените от тях вина. Благородните напитки от сортове, като „Гъмза” и „Мавруд” са конкурентоспособни на всички вина, произведени от космополитни сортове от всички точки на земята, където се отглежда лоза. „Нашите сортове имат богата гама от аромати, добра багрилна материя, хармония във вкуса. Уникални са, стига да са отглеждани на подходящото място с подходящите технологии,” казва селекционерът на ИЛВ-Плевен.
В отговор на силния инфекциозен фонд и настъпването на филоксерата у нас през 70-те и 80-те години на миналия век по пътя на междувидовата хибридизация се стратира създаването на сортове, които да са устойчиви на стресови фактори. Основата полагат сортове, като „Отел”, „Ноа”, „Изабела”, които биват подобрени и на този етап вече има създадени междувидови сортове, които по оргалептични качества и по качества на вината не отстъпват на европейските сортове.
Най-много в страната са сортовете, създадени в ИЛВ-Плевен. Тези попълнения на селекцията са най-разпространени в региона и в цяла Северна България. От белите винени сортове най-разпространени са „Мискет Кайлъшки”, „Наслада” и „Дружба”, от червените – „Сторгозия”. Като следващ етап от селекционната работа в ИЛВ през 2009 г са утвърдени и патентовани от белите винени сортове „Плевенска роса” и от червените винени сортове „Трапезица” и „Кайлъшки рубин”, които се приближават плътно по качество и получаваните вина до европейски сортове и на дегустации доказват качествата си, коментира специалистът от ИЛВ-Плевен.
